Прието е етикетът да се определя като набор от правила на поведение, управляващи външните прояви на човешките отношения. Етикетът помага да се запази целостта на обществото. Той създава и поддържа определен социален ред, координира съвместните действия на индивидите и помага за преодоляване на евентуални комуникационни напрежения. В това си качество етикетът е функционално свързан с морала: в крайна сметка етикетът е форма на практическо прилагане на моралните принципи.
Спазването на правилата на етикета позволява да се прояви добра воля и внимание към другите и да се изрази уважение към тях, както и да се направи комуникацията лесна и приятна. Въпреки всички прилики, които съществуват между морала и етикета, те не могат да се разглеждат като едно и също: регулиращата функция на етикета има доста подчинен характер, а основната му функция, както отбелязват много изследователи, е интегративна и диференцираща. Етикетът осигурява интеграция в социална група, като дава на нейните членове специални отличителни характеристики – начина, по който се поздравяват, говорят и предпазливо печелят доверие един в друг и т.н. – като по този начин позволява на тази група да създаде чувство за принадлежност. Това позволява на групата да създаде ново поведение, за да се разграничи от другите. В същото време обаче – както и в реалния живот – етикетът в Интернет („нетикетът“) не само обединява хората, но и ги разделя, като подчертава различията им в статус (пол, възраст, класа, социален статус, националност и религия). принадлежност и др.).
Като цяло, функциите на интеграция/диференциация/разграничаване позволяват на индивида да рационализира отношенията както в рамките на своята референтна група, така и извън нея, т.е. с „външни”.
Няма универсален „нетикет“, който да е единен за всички в съвременното общество: всяка социално-демографска и/или социално-професионална група развива/развива свои собствени правила за приличие, наред с общоприетите, които служат като неразделен елемент от собствената си субкултура, разбирана не в унизителен смисъл, а като вариант/разновидност на малцинствената култура или локализирана в среда на киберпространството. Ето защо не е изненадващо, че в Интернет се формират специални правила за етикет. В строгия смисъл на думата, нетикетът не е етикет, тъй като не изпълнява (и не може) да изпълнява основната функция на традиционния етикет: неговата функция за диференциация – т.е. за определяне на мястото на индивида в социалната йерархия – е просто виртуална и не фундаментално включват природата на статуса, тъй като му липсва човешки контакт или телесен контакт, както бихте могли да го наречете. Следователно комуникационната и интеграционната функция на „нетикет“ явно преобладава.
Тази функция се проявява по два начина. Първо, това е един от инструментите за изграждане на колективната идентичност на членовете на определена виртуална общност: чрез разработване на свои собствени уникални правила на поведение, това виртуално общество/група осъзнава себе си като цяло и се представя пред другите. На второ място, „нетикетът“ насърчава индивидуалната социокултурна идентификация: познаването и прилагането на неговите правила позволява на индивида да потвърди своята принадлежност към определена общност и да докаже, че тя е „негова или нейна“, а не на всички останали, т.к. правилата на този конкретен „нетикет“ не са написани в Галатео на архиепископ Йоан дела Каза: или Правилата за учтиво поведение.
Неслучайно доста разпространеното (и по-тежко) наказание за нарушаване на правилата на специфичен групов „нетикет“ е вид изгонване от виртуалното общество, т.е. изключването на нарушителя от даден интернет ресурс. Следователно „нетикетът“ действа и като механизъм за социализация и маргинализация едновременно.
За разлика от традиционните общности, възможността за групово влияние върху индивида (напр. чрез общественото мнение) в Интернет е ограничена. Анонимността на виртуалната комуникация улеснява избягването на социалния натиск и следователно единственият ефективен метод за въздействие във виртуална среда е доброволното включване на човек в социалната система, неговото/нейното интернализиране на групови ценности и правила. Това предполага съзнателно поемане на някои задължения, предимно морални – без значение дали са споделени или не от външното общество – от всеки участник във виртуалното взаимодействие. От тази гледна точка правилата за „нетикет“ могат да се разглеждат като насока, демонстрираща стандарта за правилно поведение във виртуалното пространство. Следователно тези правила имат подчертано етичен характер.
Анализът на различните версии на интернет етикета показва, че правилата като цяло не се различават много от традиционните: те предполагат уважение към комуникационните партньори и се основават на „златното правило“ на груповия морал. В същото време, освен универсалните етични стандарти, еднакво приложими както към реалната, така и към виртуалната комуникация, „нетикетът” включва и редица специфични правила, дължащи се на спецификата на комуникационния канал. Например, не е препоръчително да пишете съобщения с главни букви, което е еквивалентно на викане, тъй като главните букви са вредни за зрението и слуха. Също така не е препоръчително да изпращате прикачени файлове към имейл без предупреждение; да използва груб език; за изпращане на неочаквани известия; да изпращате имейли с празна тема; за разпространение на спам; за изпращане на нежелана поща; за препращане на реклами и др.
Може да се предположи обаче, че с по-нататъшното развитие на информационните технологии подходът към виртуалната комуникация ще се приведе в съответствие с обичайните форми на взаимодействие, докато „нетикетът“ не бъде погълнат от традиционния етикет.
Както е известно, повечето журналистически етични кодекси обикновено провъзгласяват свободата на словото като най-висша морална ценност: „Всеки има право на свобода на мнение и изразяване; това право включва свободата да се застъпва мнението без намеса и да се търси, получава и разпространява информация и идеи чрез всякакви медии и независимо от границите” (чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека). Тази свобода намира своя максимален израз в Интернет: специализираните институции губят монопола си върху генерирането на съдържащата се в него информация и всеки потребител – срещу минимални разходи – може да проектира и направи публично достъпно всяко съобщение, без да го подлага на допълнителни промени.
Спецификата на интернет обаче улеснява показването на фалшиви, антисоциални и просто незаконни материали, тъй като интернет е вид медия, в която е по-лесно да се скрие, промени или фалшифицира самоличността на автора на изявление. Всъщност в интернет никога не може да се каже със сигурност кой всъщност е авторът на дадено съобщение (освен ако информацията не е защитена със специални криптографски средства), а публикуваният в интернет текст може по всяко време да бъде променен до неузнаваемост. , преместен на друг сървър или просто унищожен.
Ситуацията се влошава от факта, че няма институционални или професионални критерии за качеството и надеждността на информацията в интернет, освен в случаите, когато съответните новини са придружени от показатели за надеждност извън мрежата (напр. репутацията на автор или на институцията, която има собствен уебсайт и др.). Следователно масовата комуникация в Интернет е напълно анонимна и въпреки това обвързваща.
В пълно съответствие с постулатите на уеб идеологията, опитите за решаване на проблема с разпространението на съмнителна информация в интернет („фалшиви новини“) чрез създаване на специализирани закони, както и чрез въвеждане на цензура, се противопоставят решително на членовете на мрежовата общност и обикновено завършват с неуспех. Трябва да се има предвид, че е невъзможно да се даде универсална дефиниция на това какво означава „укорителна информация“, като се имат предвид културните, националните и религиозните особености на различните страни. Следователно разработването на единна информационна политика в тази област едва ли е възможно.
Като приемлива алтернатива на цензурата и други законодателни ограничения се предлага да се обмисли филтриране на материали, публикувани в мрежата, чрез използване на алгоритъм за оценка на електронни документи. Предимството на този подход е, че дава на потребителите свобода на избор, като по този начин им позволява да решат какъв вид информация желаят да получават. Разбира се, за да бъде този избор наистина съзнателен и отговорен, е необходима пълноценна ценностна система (т.е. способност за разпознаване), както за тези, които правят оценки и дават оценки, така и за тези, които се ръководят от трети лица, тъй като основата на всяка оценка и рейтинг е идентифицирането на стойността – в този случай информацията, разпространявана чрез интернет. Поради това методологията за рейтингова оценка (оценка на надеждността) не може да бъде ефективна, без да повишава информационната култура на обществото като цяло. (5. продължение)
